Notes

„Самотата не е състояние, самотата е бич…“
Една шепа думи, които описват действителността още откак човешкия разум е започнал да господства на Земята. Нито един развит организъм, продукт на еволюцията, не е дамгосан с тежката съдба да оцелява сам на тази планета. Във времена, в които социалния ни живот е „оплетен“ в мрежи, това се разбира още по-добре.
Днес човечеството се е превърнало в една зомбирана пародия на разумния живот. Хора, изстискани от чувства, емоции, уникално мислене и душеразказвачество. Индивиди, които търсят щастието в „харесвания“, „споделяния“, които се изчерпват с натискането на един бутон. Социалните ни контакти са се свили до емотиконки и символи. Неща, които във време, в което човека изживява своя златен век що се отнася до открития и иноваторство, водят към закърняване на човешкото в нас. Това, което ни прави уникални. Това, което ни спасява от това да бъдем самотни острови в безкрайния океан на времето и пространството.
Дори и най-самотните места на тази планета се променят в приветливи и красиви, когато живота ги докосне. Острови, когато приютяват птици; ледени пустини, които стават дом на най-различни животни; мрачни пещери, чиито пулс се ускорява, когато ята от прилепи и причудливи създания ги направят свой дом. И, вместо, човека да развива красотите в своя живот, той го превръща в скучна, сива рутина, която се разнообразява само от дигиталното щастие. Допира, речта, усмивката, намигването, всички неща, които ни правят уникални днес изчезват все повече като преживявания, за сметка на фалшивото чувство на принадлежност и обвързване.
Сега, човек е обременен от стрес, напрежение и мисли за оцеляване, не толкова физическо, колкото душевно, психическо. От мисли, които отнемат всички качества, които ни правят уникални социални същества, изтъкани от чувства и емоции, позволяващи ни да откриваме и най-непокътнатите местенца в душевния лабиринт на човека срещу нас. Дарени с уникалното чувство на емпатия, което се противопоставя жестоко на превръщането ни в егоистични анатомични същества. Същества, които поставят на предно място емоциите, така присъщи на депресията, самотата и себеотрицанието. Състояния, които отнемат най-значимото от нашата природа – любовта, състраданието, чувството за комфорт, породено от непринудения разговор, от случайния допир и срещата с онзи душеприказчик, който отнема примитивното в нас. Отнема негативизма, песимизма, черните краски, които ни правят роби на лицемерието, егоизма и душевната нищета.
Колкото и човек да е силен психически, колкото и да отрича нуждата от другия, идва момент, в който всеки осъзнава, че не е длъжен да поема всичко на плещите си; осъзнава, че дори и в най-ненадейния момент се появява другия, който е готов да отнеме от товара му, да намали мъката му, да сподели щастието ми, да се превърне в океана, който обгръща така силно острова, че не му дава нито за миг да потъне в бездната на безвремието и самотата.
Английският музикант и текстописец Бен Хауърд в една от своите песни, казва: „Човек не е остров, но ако ти си моят океан, то тогава какво друго ми остава.“ Ето го чувството на комфорт, което създава близкия до теб човек. Идва момент, в който дори и неумишлено, се измъкваме от чувството на самота, и прегръщаме с всички сили идеята, че въпреки всичко има някой, който е готов да бъде до нас. За съжаление обаче, с времето човек се отдалечи все повече от емпатията, симпатията и съчувствието и се превърна в цунами, а не в спокоен океан. Превърна се в силата, която умишлено или не съкрушава желанията, чувствата, емоциите, надеждите, които са източника на живителната ни сила. Нима има създание на този свят, което да не усеща надеждата или щастието от съществуването на друг като него? Нима има живот, който би съществувал въпреки другите? В крайна сметка всички се нуждаем от щастие, но само по себе си то е в пъти по-слабо, в сравнение с това, което е споделено.