Notes

5.9.2013
12:50 AM

В момента пиша първите си редове и поставям началото на нещо ново ! Началото на моят дневник. Макар и по-различен и нетрадиционен, тъй като е електронен, пак си е дневник, а най-важното, мислите, които са написани вътре са си от същия аз. Не знам защо рещих да започна да си водя дневник... Дори самия израз ми звучи непонятен... "да си водя дневник". Разбира се причина винаги има, малко са нещата, за които може да ти прищрака просто от нищото, без муза или вдъхновение. Започнах да гледам американския сериал "Дневниците на Вампира". Именно там, главната героиня с български корени, Елелена, води свой дневник, в който обича да споделя за своите проблеми, чувства, премеждия и каквото още може да се споделя... Причината да последвам нейния пример не е, защото съм луд фен на сериала и искам максимално да приличам на актьорите в сериала... Причината е тази, поради която самата Елена води своя дневник. Той и помага с това да споделя много от нещата, които я заобикалят. Едва ли не е нейн приятел, с който тя разговаря и единствения, на който може да има пълното доверие, че няма да издаде тайните й. Реших да опитам... не ми остава друго. Винаги ми е било приятно да пиша, а защо да не описвам всеки един от дните си, или поне по-важните и паметни дни.
Защо да не си намеря един нов приятел, дори и неодушевен предмет, с който да споделям ? Винаги споделянето с приятели ми е помагало, но не винаги го има този подходящ момент, в който да си излееш душата пред някой. Разбира се, споделянето с приятели ти спечелва някаква реакция от тяхна страна, както и последвал съвет, но понякога, за някои неща, е нужно да послушаш просто себе си и да се довериш единствено и само на себе си. Затова ти си перфектният ми приятел, скъпо дневниче. Ще мога да си споделям с някой, ще знам, че каквото напиша тук си остава тук, а междувременно докато го пиша, ще мога дълбоко да се замисля над себе си и да си дам личен и мъдър съвет. Поне така ми се струва... Не ми остава друго, освен да пробвам ! Сигурен съм, че ще ме накараш да се почувствам по-добре и ще ме напътстваш в правилната посока, когато не знам накъде да поема.
Но къде са ми обноските... нека първо ти разкажа повече за мен, за да ме опознаеш ! (:
Казвам се Денислав и съм на 18 години. Роден съм на 21 ноември 1994 година и като повечето други деца, бях отгеждан и обгрижван по един прекрасен за мен начин, от двама още по-прекрасни за мен родители. Майчина ласка и бащина топлина ме съпътстваха непрекъснато до 5 годишна възраст. През 1999 година баща ми почина... Още си спомням този момент от живота ми и никога няма да го забравя. Гледахме телевизия, всичко беше повече от добре, сигурно дори съм се и смял, както непрекъснато прави едно 5 годишно момче. По едно време на баща ми му стана горещо, което не беше присъщо за Януари. Легна на канапето и всякаш чувстваше голяма умора. Започна да се поти и да повтаря, че му е горещо. Майка ми му направи компрес от студена вода, който не даваше резултат. Дори не подозирахме какво му имаше. Започна да се масажира от страната на сърцето. Майка ми извика бърза помощ, а след броени минути изпадна в несвяст. Бях в кухнята по нареждане на майка ми, тъй като бях много уплашен. Целият треперех... за пръв път се сблъсквах с нещо подобно, а бях едва
на 5. Всъщност сигурно не съм си давал ясна представа, какво се случва. Знаех единствено, че татко не е добре. Когато бърза помощ пристигна не се стигна дори и до линейка. Баща ми нямаше пулс и беше починал на място от сърдечен удар. Съцето му беше отслабнало, поради оперяция, която претърпя преди това. Не знам, какво доведе до този внезапен удар, но от тогава, вече 14 години, живея без баща.
Дори нямам ясни спомени, които са ми останали от него... единствено снимки. Дали заради възрастта или тъй като не съм имал щастието да живея и опозная повече баща си, той не остави голяма и неизлечима следа в живота ми. Научих се да се справям и сам, без бащината подкрепа, която всеки един баща осигурява на сина си. Това, което не успях да преодолея, е че на моменти ми липсва адски много.
С майка ми се преместихме при баба и дядо, които да ме гледат, докато майка ми е на работа. Сигурно те излекуваха от части болката от липсата на баща в мен. Грижеха се прекрасно за мен. Спомням си как всеки един ден дядо ме водеше на детска градина в Двореца на Децата, а баба ми ме взимаше и прибираше обратно вкъщи. Точно преди да стана първокласник, дядо също ни напусна. Наложи се баба да ме води и прибира сама от училище до 3-ти клас. Ако има някой освен майка ми, към който да съм се привързал до болка и да не мога да приема живота без него, то това е баба ми. Тя ми беше като втора майка. Прекарвах повече време с нея, отколкото с майка ми. Винаги съм намирал обичта в очите й, когато ме изпрати за училище, посрещне, когато ми сготви и даде да ям... по всяко време ! Беше най-невероятната баба в моето сърце. Спомням си как гледахме заедно сериали, беше ни любимо. Чувствах я като приятел, не съм й споделял, но знаех, че винаги мога да разчитам на нея. Спомням си как винаги ми купуваше нещо дребно, но от сърце, когато получеше пенсия. Как ме будеше за 2-ра смяна в 10 часа с целувка по челото. Моментите и спомените са много, изкачат ми постоянно в главата и ме натъжават до болка, защото тази велика за мене жена, която ми беше баба, почина наскоро. Мина повече от година, но болката е все още толкова прясна, че когато и да се сетя за нея, винаги се натъжам, а когато съм вкъщи, прегръщам силно нейния портрет и започвам да плача. Никой не би ми помогнал да превъзмогна тази болка от загубата на един от най-любимите хора в живота ми. Дори и тука, ще ми е трудно да споделя за това, как си отиде от този свят. Беше по възможно най-мъчителният начин за мен...
Беше късно вечер, седях пред компютъра, като по едно време чух как от стаята на баба ми се чуваше кашляне. Станах да проверя дали всичко е наред и видях, че баба ми беше седнала на леглото и не спеше. Питах я как е, дали е добре, я тя не можеше да ми отговори ясно и отчетливо. Имаше проблем с говора и двигателните функции. Уплаших се адски много, прегърнах я и й казах, че всичко ще се оправи. Веднага изтичах и събудих майка ми, като по пътя вече се бях разплакал. Извикахме бърза помощ и я откарахме в болница. Постоянно повтарях на баба, че всичко е наред и че ще се оправи. По погледа и виждах, че е уплашена и правех всичко по силите си, за да и вдъхна кураж. Майка ми попълваше документите за постъпването на баба ми в болницата. Бях насаме с баба и тя ми каза, нещо като предсмъртните си думи. Каза ми да не ядосвам мама и да я обичам, а аз, колкото и да успявах да сдържам сълзите си да пред нея, се разплаках и й повторих отново, че ще се оправи и всичко ще бъде наред. Казаха ни, че е било инсулт. Беше на специални системи за 5 дена, като успяха да я възстановят напълно. Прибрахме я вкъщи и всичко беше почти както преди, като изключим случилото се, останало в главите ни. Тя се чувстваше добре,