Notes

5.9.2013
12:50 AM

В момента пиша първите си редове и поставям началото на нещо ново ! Началото на моят дневник. Макар и по-различен и нетрадиционен, тъй като е електронен, пак си е дневник, а най-важното, мислите, които са написани вътре са си от същия аз. Не знам защо рещих да започна да си водя дневник... Дори самия израз ми звучи непонятен... "да си водя дневник". Разбира се причина винаги има, малко са нещата, за които може да ти прищрака просто от нищото, без муза или вдъхновение. Започнах да гледам американския сериал "Дневниците на Вампира". Именно там, главната героиня с български корени, Елелена, води свой дневник, в който обича да споделя за своите проблеми, чувства, премеждия и каквото още може да се споделя... Причината да последвам нейния пример не е, защото съм луд фен на сериала и искам максимално да приличам на актьорите в сериала... Причината е тази, поради която самата Елена води своя дневник. Той и помага с това да споделя много от нещата, които я заобикалят. Едва ли не е нейн приятел, с който тя разговаря и единствения, на който може да има пълното доверие, че няма да издаде тайните й. Реших да опитам... не ми остава друго. Винаги ми е било приятно да пиша, а защо да не описвам всеки един от дните си, или поне по-важните и паметни дни.
Защо да не си намеря един нов приятел, дори и неодушевен предмет, с който да споделям ? Винаги споделянето с приятели ми е помагало, но не винаги го има този подходящ момент, в който да си излееш душата пред някой. Разбира се, споделянето с приятели ти спечелва някаква реакция от тяхна страна, както и последвал съвет, но понякога, за някои неща, е нужно да послушаш просто себе си и да се довериш единствено и само на себе си. Затова ти си перфектният ми приятел, скъпо дневниче. Ще мога да си споделям с някой, ще знам, че каквото напиша тук си остава тук, а междувременно докато го пиша, ще мога дълбоко да се замисля над себе си и да си дам личен и мъдър съвет. Поне така ми се струва... Не ми остава друго, освен да пробвам ! Сигурен съм, че ще ме накараш да се почувствам по-добре и ще ме напътстваш в правилната посока, когато не знам накъде да поема.
Но къде са ми обноските... нека първо ти разкажа повече за мен, за да ме опознаеш ! (:
Казвам се Денислав и съм на 18 години. Роден съм на 21 ноември 1994 година и като повечето други деца, бях отгеждан и обгрижван по един прекрасен за мен начин, от двама още по-прекрасни за мен родители. Майчина ласка и бащина топлина ме съпътстваха непрекъснато до 5 годишна възраст. През 1999 година баща ми почина... Още си спомням този момент от живота ми и никога няма да го забравя. Гледахме телевизия, всичко беше повече от добре, сигурно дори съм се и смял, както непрекъснато прави едно 5 годишно момче. По едно време на баща ми му стана горещо, което не беше присъщо за Януари. Легна на канапето и всякаш чувстваше голяма умора. Започна да се поти и да повтаря, че му е горещо. Майка ми му направи компрес от студена вода, който не даваше резултат. Дори не подозирахме какво му имаше. Започна да се масажира от страната на сърцето. Майка ми извика бърза помощ, а след броени минути изпадна в несвяст. Бях в кухнята по нареждане на майка ми, тъй като бях много уплашен. Целият треперех... за пръв път се сблъсквах с нещо подобно, а бях едва
на 5. Всъщност сигурно не съм си давал ясна представа, какво се случва. Знаех единствено, че татко не е добре. Когато бърза помощ пристигна не се стигна дори и до линейка. Баща ми нямаше пулс и беше починал на място от сърдечен удар. Съцето му беше отслабнало, поради оперяция, която претърпя преди това. Не знам, какво доведе до този внезапен удар, но от тогава, вече 14 години, живея без баща.
Дори нямам ясни спомени, които са ми останали от него... единствено снимки. Дали заради възрастта или тъй като не съм имал щастието да живея и опозная повече баща си, той не остави голяма и неизлечима следа в живота ми. Научих се да се справям и сам, без бащината подкрепа, която всеки един баща осигурява на сина си. Това, което не успях да преодолея, е че на моменти ми липсва адски много.
С майка ми се преместихме при баба и дядо, които да ме гледат, докато майка ми е на работа. Сигурно те излекуваха от части болката от липсата на баща в мен. Грижеха се прекрасно за мен. Спомням си как всеки един ден дядо ме водеше на детска градина в Двореца на Децата, а баба ми ме взимаше и прибираше обратно вкъщи. Точно преди да стана първокласник, дядо също ни напусна. Наложи се баба да ме води и прибира сама от училище до 3-ти клас. Ако има някой освен майка ми, към който да съм се привързал до болка и да не мога да приема живота без него, то това е баба ми. Тя ми беше като втора майка. Прекарвах повече време с нея, отколкото с майка ми. Винаги съм намирал обичта в очите й, когато ме изпрати за училище, посрещне, когато ми сготви и даде да ям... по всяко време ! Беше най-невероятната баба в моето сърце. Спомням си как гледахме заедно сериали, беше ни любимо. Чувствах я като приятел, не съм й споделял, но знаех, че винаги мога да разчитам на нея. Спомням си как винаги ми купуваше нещо дребно, но от сърце, когато получеше пенсия. Как ме будеше за 2-ра смяна в 10 часа с целувка по челото. Моментите и спомените са много, изкачат ми постоянно в главата и ме натъжават до болка, защото тази велика за мене жена, която ми беше баба, почина наскоро. Мина повече от година, но болката е все още толкова прясна, че когато и да се сетя за нея, винаги се натъжам, а когато съм вкъщи, прегръщам силно нейния портрет и започвам да плача. Никой не би ми помогнал да превъзмогна тази болка от загубата на един от най-любимите хора в живота ми. Дори и тука, ще ми е трудно да споделя за това, как си отиде от този свят. Беше по възможно най-мъчителният начин за мен...
Беше късно вечер, седях пред компютъра, като по едно време чух как от стаята на баба ми се чуваше кашляне. Станах да проверя дали всичко е наред и видях, че баба ми беше седнала на леглото и не спеше. Питах я как е, дали е добре, я тя не можеше да ми отговори ясно и отчетливо. Имаше проблем с говора и двигателните функции. Уплаших се адски много, прегърнах я и й казах, че всичко ще се оправи. Веднага изтичах и събудих майка ми, като по пътя вече се бях разплакал. Извикахме бърза помощ и я откарахме в болница. Постоянно повтарях на баба, че всичко е наред и че ще се оправи. По погледа и виждах, че е уплашена и правех всичко по силите си, за да и вдъхна кураж. Майка ми попълваше документите за постъпването на баба ми в болницата. Бях насаме с баба и тя изрече нещо, като предсмъртните си думи. Каза ми да не ядосвам мама, да я слушам и да я обичам, а аз, колкото и да успявах да сдържам сълзите си за пред нея, се разплаках и й повторих отново, че ще се оправи и всичко ще бъде наред. Впоследствие ни казаха, че е било инсулт. Настаниха я в интензивното отделение, което няма да забравя колко ужасно изглеждаше. Беше на специални системи за 5 дена, като успяха да я възстановят почти напълно, тъй като инсултът не е бил много силен и сме реагирали навреме. Не бях виждал баба от 5 дена, тъй като в интензивното отделение не се допускаха външни лица и накрая, денят, в който баба с връщаше вкъщи, дойде. Бях в нас, майка ми ми позвъня на gsm-а, за да слезна и да помогнем на баба със изкачването на стълбите. Веднага се затичах, нямах търпение да я видя. Толкова се радвах, че всичко е наред с нея и че отново се прибира у дома. Слезнах по стълбите и я видях, как влиза във входа на блока. Очите ми се изпълниха със сълзи от радост и силно я прегърнах. Няма да забравя коклко щастлива беше самата тя. Всъщност никога не я бях виждал по-щастлива. Започна да ме целува и да ми се радва, но от всичко най-тръпнеше да се прибере вкъщи и да си легне на собственото легло, затова побързахме да започнем с изкачването на стълбите. Инсултът я беше заслабил, а както вече казах, десният й крак и дясната й ръка бяха не я слушаха много. Настанихме отново баба вкъщи, а радостта, която тя излъчваше ни зареждаше и изпълваше максимално.
Много важно беше, баба да извършва известни упражнения, които да спомогнат за пълното възстановяване на двигателната функция. Четох доста в интернет, тъй като всички искахме 100 процентното възстановяване за баба и накрая решихме да я настаним в частна болница, където да получава максимално всички нужди и грижи, от които се нуждаеше и то от специалисти. Знаехме, че там ще се чувства добре, а и можехме да я виждаме по всяко време. Наистина, още от първите дни там, баба не скриваше впечатлението си от чистотата, удобството и милия персонал от доктори и медицински сестри. Частното си е частно, няма нищо общо с държавното...
С мама бяхме спокойни, тъй като знаехме, че дори и през денонощието, баба се наглежда постоянно и веднага може да й се укаже нужната медицинска помощ. Надявахме се да няма такива случаи, но уви... Баба получи втори инсулт. Докторите са указали помощ на секундата и отново са я сложили на системи. Притеснението в мен отново се върна. Исках веднага да я видя, но и беше нужен много сън и часът за посещения беше сведен до минимален интервал от време. Ходех и на училище, което още повече ми пречеше да успея да спазя точното време за посещения. Накарах майка ми да помоли да ме пуснат, ако отида веднага след училище. Получих разрешение и със звънеца за приключване на училището се запътих към болницата. По пътя бях доста притеснен от това, как ще изглежда и как ще се чувства баба. По думите на майка ми, която бе говорила със специалистите от болницата, вторият удар е бил значително по-силен от първият. Всички десни крайници са били почти парализирани, като мозъкът също е бил засегнат, което е довело да загуба на частична памет. Притеснявах се, че дори няма и да ме помни, тъй като когато майка ми е била на свиждане, баба не я е познала първоначално. Дори не е показала реакция от посещението на мама. Не спирах да си задавам въпроси и дойде време да разбера, как действително ще се развият нещата. Стигнах до болницата, казаха ми стаята и бързо тръгнах натам. Вратата беше отворена и отдалече можех да позная баба. Беше легнала, но не спеше. Всякаш ме очакваше. Влезнах и веднага щом погледите ни се засякоха, още преди да съм изрекъл "бабо, здравей", тя се усмихна, зарадва се и ме извика по име, което явно помнеше. Покани ме да седна до нея и ми хвана ръката. Имахме известно време, в което да си поговорим, но забелязах, че беше доста отслабнала физически, и че бързо се уморяваше, а не исках да я изморявам. Отново и казах, че ще се оправи и че я чакам у дома, тя ме стисна по-силно за ръката, целунах я, тя мен също. Казах й че я оставям да си почива и че много я обичам и ще се видим възможно най-скоро, и се отправих към изхода на стаята.
На прибиране към нас ми стана тъжно, тъй като наистина инсултът я беше променил, както на външен вид, така и в начина на говорене и мислене. От седмица се хранеше на системи, което беше доведело до отслабване, което се забелязваше в ръцете й, които бяха изключително слаби за баба, която си спомням отпреди. Въпреки всичко, тя беше в добри ръце и прогнозите на докторите за възстановяването й също бяха добри.
Дойде денят, в който баба се прибираше у дома за втори път. Този път в пъти по-изнемощяла и трудно подвижна. Трябваха и куп лекарства и дълъг период на рехабилитация, докато успее да стъпи на крака, да проходи и да стигне до пълното си възстановяване. Това, което най-много й липсваше, бе мотивацията. Вскякаш всичко в нея бе убито. Беше й достатъчно да бъде сред нас и нищо пове
е не я интересуваше. Провеждахме много разговори с нея, с цел да я накараме да положи сили и да извършва упражненията, дадени й от рехабилитатора, с удоволствие и стараейки се, но винаги тя ги правеше, колкото да свършат. Не виждаше полза от тях и отказваше да повярва, че някога отново ще успее да проходи и да с върне към стария си живот. С времето, продължавахме да разговаряме с нея, лекарствата я караха да се чувства по-добре, тя възвърна доста от загубената памет, а рехабилитационните упражнения явно даваха резултат, тъй като вече можеше да се изправя в леглото и да яде седнала. Напредъкът се забелязваше както от нас, така и от нея. Това я накара да повярва в себе си и постепенно вкара желание във всичко. С волята, която възцари в нея, до половин месец тя вече се изправяше от леглото, с лека помощ от някой и ходеше по малко, прикрепяна от едната страна. Успяхме да се преборим с вътрешния й инат, който в началото я отказваше от каквито и да е упражнения. Тя самата го пребори, неможейки да отрече напредъка, който бе постигнала за изминалите 2 месеца. През тези два месеца, бях почти непрекъснато до баба. Веднага след училище се прибирах и отивах в стаята да си говоря с нея, както и да я нахраня, тъй като не можеше сама. 3 пъти в седмицата идваше рехабилитатор, а през останалото време сам помагах на баба с упражненията. Качвах я на инвалидната количка и я развеждах из апартамента. Най-обичаше да гледа кухнята, където бе прекарала по-голямото време от живота си. Започнах лека полека да x пускам да гледа и телевизия, но това много бързо я изморяваше. Като малък, още по времето, когато се грижеше за мен, докато мама я няма, винаги обичах да гледам с нея сериали. Гледахме Блясък, Дързост и красота, Клонинг, Сънсет Бийч и още куп сериали, на които вече съм им забравил имената. Сега, както в доброто старо време, но с леки изменения в ролите, аз се грижех за нея и отново гледахме по малко "Блясък", който го даваха по НоваТв. Бях обещал на баба, че след съвсем скоро време ще може и да я извеждам на разходки с количката навън, тъй като беше затворена повече от 2 месеца вече. Трябваше и още съвсем малко време, за да укрепне максимално и да няма рискове.
Трябваше отново да продължа с уроците след училище, а някои дни и да се виждам с приятели, затова извикахме една съседка, която да храни баба, за да не съм възпрепядстван веднага след училище. Когато се прибирах, благодарях на съседката, изпращах я до вратата, а след това влизах да си поприказвам с баба. Времето, което отделях на баба, докато съм в вкъщи постепенно намаляваше, докато накрая не влизах в стаята й само когато ме викаше или трябваше да я нахраня. Мислих, че вече е добре и че не съм толкова нужен, като започнах лека полека да си връщам моя социален живот. По-често си виках приятели в нас, за да не я оставям сама, но понякога и излизах, оставяйки я напълно сама вкъщи. Можеше да се случи всичко... и аз нямаше да съм там, за да и помогна. Но бях толкова емоционално сринат и афектиран от всичко случило се досега, че болно се нуждаех от повече време с приятели, които избягвах последните 2 месеца. Всичко това обаче отнемаше от времето, което преди прекарвах с баба, и един ден тя ме извика да си поговорим и ми заяви, че аз вече не я обичам. Разбира се и обиясних, че я обичам повече от всичко на Света. Вътрешно си отговарях, че просто съм изморен от едно и също всеки ден и предвид доброто състояние на баба, не смятах за грешно да не и обръщам вече толкова внимание. А сега, пишейки това, се чувствам като най-големия глупак на СВЕТА ! Яд ме е, и винаги ще ме е яд, че последните дни от живота на баба не ги прекарах пълноценно с нея !
Както всеки обикновен ден, предстоеше рано ставане и приготвяне за училище. След училище, се прибрах вкъщи, за да посрещна рахабилитатора, с койти баба да направи упражненията си. Накрая следваше и дневната доза ходене до хола и обратно, а най-накрая и меренето на кръвното. Стъпки, които са ми останали дотолкова в главата, че ще ги помня цял живот. Попринцип кръвното на баба беше стабилизирано и много добро, но в този ден, беше в пъти по-високо от предишните. Това сложи край на упражненията за деня и заслужен отдих. С изпращането на рехабилитатора, отидох при баба и й предадох, че трябва да си почива, и че ако има нещо, съм си в нас и може да ме извика по всяко време. Към привечер, мама се прибра от работа и влезна да види как е баба. Всичко беше наред, с изключение, че баба беше гладна. Мама я нахрани, а след това я остави и дойде в хола, където да вечеряме. Дойде време да даде нужните лекарства на баба, влезна в стаята и започна да ме вика тревожно оттам. Когато влезнах, баба беше с отворена уста, опитвайки се да диша, и неможейки да продума и дума, гледаше отново с онзи уплашен поглед към нас. Казах на мама да извика бърза помощ, а през това време веднага клекнах до нея и я хванах за брадичката, за да й помогна да си отвори по-лесно устата, през която явно дишаше. Беше възможно най-мъчителния момент, в който някога съм изпадал. Да се опитваш отчаяно да помогнеш на някого, но да не можеш... нищо да не зависи от теб, да му повтаряш, че всичко ще е наред и че ще се оправи, а вътрешно да знаеш, че не е наред, и че не е сигурно, дали ще се оправи... Мама и аз стояхме до баба, в чакане на линейката, а тя ни гледаше с жален поглед, опитвайки се да ни каже нещо, а явно го каза просто чрез жест, тъй като с здравата си ръка ни галеше по лицата. Сигурен съм, че е искала да ни покаже, колко много ни обича. Линейката дойде, не спирах да й повтарям, че всичко ще е наред през целия път, докато изведнъж, тя не изчезна от погледа ми, откарана от лекарите по спешност към интензивното отделение. Това беше и последният път, в който я видях...
Ситуацията, в която ни оставаше да се намираме с мама, бе всеки ден тя да звъни в болницата и да й съобщават информация относно здравословното състояние на баба. Информацията обаче бе все една и съща и баба не се оправяше. На 5-тия ден, вместо мама да им звънне, в 5:30 сутринта те ни изпревариха...
Това е историята на менталната връзка, която имах с баба, от самото начало до самия край. Винаги си спомням за случая, когато баба ме извика и ми заяви, че вече не я обичам и дълбоко се надявам, да не си е отишла от този свят, мислейки си, че това е вярно... и до ден днешен, много често си говоря с нея, държейки портрета й и й повтарям, колко много я обичам, защото вярвам, че ме чува и насърчава отнякъде. ОБИЧАМ ТЕ, БАБО !
Колкото и трудно да ми беше в началото, се опитах да приема нещата, такива, каквито са.