Notes

Петя Дубарова
МОЯТ АД
Светът загрухтява, заспива смирен.
Нощта черно расо повлича към мен -
със сива скептичност на стар фанатик,
с монашеска кротост, без блясък, без вик
тя пада в тераси с мъртвешки очи,
в които дълбока набожност мълчи.
И виждам луната - настръхнала, зла,
небето заспало как с гол връх закла,
сред бесния кикот на блудни звезди
сам вятърът сянка на дявол роди.
А мракът разтваря зловещо чине
над мене. И мойто треперещо "Не"
се губи внезапно, лишено от звук.
Страхът сгромолясва огромния чук
над моите слаби гърди, рамене,
задъхвам се, викам, крещя: "Не, не, не."
Аз чувам как долу - под нашия свят -
разтваря вратите си зъл Дантев ад.
И в черния ужас на врящи котли,
сред бесните оргии на дяволи зли,
за миг виждам себе си някъде там,
заръфана жива от огън и срам.
Въжета от червеи мойте ръце
завързват. Със синьо от болка лице
аз викам със кървав гръб, рамене
и страшно е мойто човешко: "Не, не!"
Пред мен оживява човекият свят.
Живях без сестра, без приятел, без брат.
Аз виждам как влажна тъгата мълчи
във много към мен устремени очи -
на тези, които не чух, не простих.
И най-после моят забравен, млад стих.
Набъбва на устните кървав мой вик
пред него - всевластния мощен съдник,
с когото измислях си скверни игри,
с когото нерядко флиртувах дори.
Сега, в този мръсен, бълбукащ в кал ад
той иде, дъхтящ на човек и на свят.
Но после изчезва. Напълно сама
аз страшно се гърча. В плътта ми срама
забива зловещо пирон след пирон
и червей, превърнал човешки труп в трон,
пихтиесто тяло във кикот тресе
пред мене - по-жалка от сритано псе.
Но в миг се опомням, отварям очи.
В терасите пак на колене мълчи,
помръдва набожно мъртвешки уста
безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта.
Под мене прошавва заспалия свят.
Нима аз измислих сама този ад?
Аз - тази, която не вярвям в смъртта,
не вярвам със свойте 16-сет лета,
че всеки от бог по-успешно дори
сам хората прави щастливи, добри,
тъй както те правят го силен и млад.
Аз вярвам в своя момичешки свят.
Но този ад, който измислих сама,
ще пазя, ще имам, додето умра -
той - страшния мой, най-човешкия ад -
на моята съвест суровия свят.
Тогава съдникът на моя живот
ще бъда сама аз. А бавния ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта,
но не в ад и рай, а във властния глас
и деня на децата, родени от нас!
***
Нозете ми се сплитат изранени
от тежката подкова на страха.
Студено е! И няма никой с мене.
Ще стигна ли? Ще стигна ли върха?