Notes

хм...
Е, добре. Имаше едно момче. Без приятели. Ужасно умно и двойно по-приказливо.Отритнато, самотно и неразбрано, то живееше в собствен свят, но винаги излизаше от него, вмъквайки по някоя реплика в нечии разговор, понеже действително много обичаше да говори. Имаше необичайно чувство за хумор, но никой не разбираше шегите му, точно сега всички се интересуваха от друго - нова техника, нечие излагане или побой. Да, това им беше любимото. Те често се налагаха и редовно го биеха, а той ''винаги беше ВИНОВЕН'', ''беше ги предизвикал с приказките и острия си език'' или поне така говореха учителите. Но какво разбираха те, никога не видяха потенциал в това момче, та то стоеше все там зад купчината с учебници и рисуваше човечета, оцапани с червено мастило, никога не слушаше в час и не полагаше усилия за нищо.
Тук спокойно мога да го оприлича на Наруто. Знаете, онова различно момче, без приятели, отритнато от цялото село, показващо пълно безхаберие към учебния процес, но много умно и способно, готово да се докаже и да спечели уважението на другите.
Е, в този случай беше малко по-различно. Това момче съвсем не държеше да е велик хокаге или нещо такова, но също като Наруто искаше приятели. В конкретния случай обаче той намери един недотолкова желан приятел в лицето на едно също толкова отритнато момиче. Също като него то бе подигравано и бито всеки ден, досадно за околните и не по-малко приказливо. То видя в това момче свой приятел и никога не пропускаше възможност да му е от полза- подреждаше му учебниците, купуваше му нови химикалки, защото то така упорито продължаваше да ги изписва не по предназначение и винаги се опитваше да му е от помощ.
Момчето, от своя страна, винаги се отнасяше с особено безразличие към оказаната му подкрепа. То все още искаше приятели, но не какви да е, а точно онези, които вечно му се подиграваха. Искаше ТЯХНОТО признание. Та какво значеше признанието на някой също толкова различен и толкова самотен.
И той започна да ме обижда сякаш така се издигаше дори за малко в очите на другите, за секунди беше точно като тях, беше ЧАСТ ОТ ОТБОРА.
Но училището свърши, поне началното. Всеки тръгна по свой път и когато се срещнахме там, 2 години по-късно, той бе същият- самотен и нуждаещ се от помощ, с онази усмивка, с която сякаш винаги сам се смееше на злощастието си. И му помогнах, пак. В този ден изпуснах няколко автобуса, не получих благодарност или дори сбогуване, но имаше нещо, нещо като признание ( ти си пич or something|) и се почувствах добре, сякаш най-накрая ме беше видял като приятел.
След месец пак се засякохме. Тогава той бе усмихнат до ушите, но не с онази традиционна усмивка на самосъжалението. И тогава отново видях приликата. И двамата бяхме намерили приятели и бяхме започнали отначало.
След време влязох в сайт, в който не бях влизала от месеци и попаднах на неговия профил, където един въпрос гласеше:''Преди беше умен,забаван и приятен индивид. Сега си просто затъпяващ тийнейджър, който пуши''. Не, беше така. Написах нещо в негова защита и го постнах, но така и не получих отговор.
Сега пиша това като пълен ретард единствено защото искам да знае как се чувствах. Не държа да ме вижда като приятел, а и добре знае, че и без да ми е такъв винаги може да разчита на мен. Просто се опитвам да го убедя, че не е бил точно толкова сам, колкото си мисли, просто не е имал тези приятели, които е искал и не е искал, тези, които е имал.